Стела Харт обичаше Аштън Вос без капка достойнство. Наследник на вековна империя за бижута от стари пари, той я винеше за пожар преди седем години – убеден, че е пренебрегнала виковете му, за да спаси непознат. Три години я наказваше за това: сто молби за развод и сто пъти се налагаше тя да припълзи обратно, за да ги отхвърли. 101-вият път тя не го направи. Не и след като принуди алергичната Стела да пие пред приятелите му. Не и след като нейната доведена сестра разби медальона на покойната ѝ майка на пода. Не и след като шамарът му счупи нейния слухов апарат, който носеше, откакто юмруците на баща ѝ отнеха слуха ѝ на 19 години. В кървавочервена рокля тя подписа документите – и отиде в прегръдките на Итън Мороу, титанът от Силициевата долина, който тихо финансираше изследванията за рака на майка ѝ. Аштън осъзна твърде късно какво е загубил. Той се молеше. Той пиеше. Опита се да срине името ѝ, за да не може никой друг да я има. Но не можеш да пречупиш жена, която вече си е тръгнала – можеш само да гледаш как блести недостижимо. Три години я третираше като нищожество. Сега ще прекара цял живот, чудейки се къде отиде неговата звезда.